Старозагорските минерални бани – курорт с републиканско значение!?

Според една популярна вече книга, издадена неотдавна в Стара Загора, на 5 април 1967 година Старозагорските минерални бани са обявени за курорт с републиканско значение. Точно преди 50 години! Защо толкова късно, ще кажат някои! И ще са прави. Баните (както ги наричаме по нашия край) са известни и ползвани още през Възраждането. Не, дори и по-рано! За лечебните свойства на водата знаят още римляните. Да не говорим, че има и археология от Античността!

Една от причините това да се случва е, че селището и минералната вода не са достатъчно проучени, няма достатъчно публикации, не е на висота инфраструктурата и разбира се – рекламата! Старозагорските бани, въпреки своите качества на вода, въздух и природа, остават някак си в сянката на другите балнеокурорти в района и страната – като например Павел баня, Хисар, Велинград.

От 1967 година до днес селището се развива с променлив успех. Има години, когато е сравнително добре благоустроено, уредено и посещавано. Има и години на запуснатост и разруха. Решението какво да бъде, както се казва, е в наши ръце. Водата, зеленината, хубавият климат и природните дадености не могат да бъдат изнесени в чужбина!

И тъй като в основата на добрите решения е информираността, само ще ви открехнем прозорчето, че скоро, съвсем скоро, ще се появи обширно изследване за Старозагорските минерални бани. Очаквайте!

Когато стане факт, ще напишем и за него.

Сега ще завършим с малко снимки и един любим сантиментално детайлен спомен за Баните! Негов автор е старозагорецът Андрей Тошев (1867-1944) от книгата му „Ранни спомени 1873-1879“, издадена през 1890 година

„Натъкмеше ли се зимнината, почваха приготовленията за лъджите. А те не бяха малки. Като че ли се гласеше Богъ знае каква далечна експедиция. За тяхъ се говореше и се вземаха мерки седмици по-рано. Додеше ли определения ден за тръгване, дядо Беро пристигаше още къмъ полунощ съ колата предъ кжщата ни, разпрягаше воловете, привързваше ги на ока, мяташе имъ чуловете, и докато те лежишкомъ спокойно преживяха ставаше товаренето. Най-напредъ върху чергилата на колата се слагаше рогозката, а надъ нея — шарената черга — и двете здраво пришити съ канапъ. Догдето дядо Беро съ голяма сръчность вършеше тая работа, слугата Стефанъ, подпомаганъ отъ домашните, готвеше денка, т. е. сгъваха се юргани ( чаршафи, диплеха се между тяхъ хавлии и пещимали, слагаха се възглавници и разни дрехи, и всичко се обвиваше съ некоя по-стара черга тъй че заприличваше на грамадна сарма, която, здраво стегната на ширь и на длъжъ съ обтегнато въже се привързваше къмъ задната часть на колата над стърчишката. Все тамъ се наместваше и чувала с брашното, въ което, за да се не счупятъ, се заравяха яйцата, чашите и стъклата съ дървено масло и оцетъ. Грижата за натъкмяването на дамаджаната съ вино и шишето съ ракия, се възлагаше на Стефана, като по-изпеченъ за тая работа. Въ дървено сандъче се слагаха и нужните за готвене съдове: пиростия, скара, маша, тенджури, сахани вилици, лъжици, ножове, като се не забравяха и захлупаците съ сольта и пипера, метлата, както и гърнето съ масло, което баба ми изъ целия пъть внимателно прикрепяше. Тъй дъното на колата се за­тваряше. Тогава Иванка измиташе седалищните де­бели дъски и канатите, постилаше най-напредъ ед­на рогозка, после дюшеците, които покриваше пакъ съ черга. Между дюшеците се мушкаха някои по-дребни предмети, като тасчета, чехли, кутия съ ка­фе и захарь и др., а на чергилата отвътре се при­качваха кърпи или кошнички съ плодове и съ домашенъ хлябъ. Когато всичко биваше вече готово, ние си обличахме горните дрехи и навлизахме въ колата. Въ дънато обикновено сядаха баба ни и майка ми съ Иванка, държейки въ ръце голямъ сеферъ-тасларъ съ приготвените за пътя сарми и кюфтета. Отпредъ сядаше баща ми, а до него — азъ , за да се оттегля по-късно въ скута на баба си. Настанени веднъжъ тъй въ натоварената ко­ла, на която ние малките се радвахме повече, от­колкото днесъ — на някой луксозенъ автомобилъ, дядо Беро впрягаше воловете, всички се прекръст­вахме и потегляхме презъ нощта за лъджите, ко­ито отстояха едва на петнайсетина километра отъ града. Предъ насъ или следъ насъ се движеха скър­цайки по същия пъть и къмъ същата цель, и други подобни на нашата кола съ близки и познати. Сега вече луната бавно бледнееше, гаснеха и по­следните трептящи звезди по все повече проясня­ващия се небосводъ; зората се сипваше и, при подухването на утринния ветрецъ, денятъ бавно се пробуждаше, Поемехме ли рида отвъдъ Хасанъ-башиева трапъ, най-често баща ми и Иванка слазяха отъ колата, за да поолекне на на воловете, ко­ито още по-бавно крачеха вече по мъчния каменистъ пъть. Задъ насъ виждахме да се простира часть отъ Старо-Загорското поле, по което първи­те слънчеви лъчи постепенно прогонваха утренната дрезгавина, а предъ насъ — възвишаващия се ридъ, чиито склонове дори до върха биваха по снова време покрити съ току-що обраните лозя,  дето се раждаше най-прочутия заарски мискетъ. Стигнахме ли на позлатената вече отъ изгряващото слънце височина, предъ очите ни се откриваше нова омайна гледка — залесените разклонения на Средна-гора, въ чиито подножия лъкатушатъ би­стрите води на Лъдженската река. Наваляхме следъ туй, не безъ известенъ трепетъ надолу и навлизахме въ красивата и вече озарена, но още прохладна  долина, жадно вдишвайки напоения съ тол­кова благоухание горски въздухъ, който изпълняше гърдите ни съ свежесть и бодрость. Тукъ май­ка ми, по природа весела и гласовита, изтихо за­тананикваше една отъ обичаните тогава песни:

„Лятна нощь се превалява,

И следъ лъскава зора

Младъ юнакъ си конь извожда

Изъ железните врата и пр.“

Стигнали вече до самата река, ние я минавах­ ме съ колата, или пъкъ я прецапвахме, подскачайки отъ камъкъ на камъкъ на отсрещната зелена полянка тъкмо предъ Хаджи Иорговата воденица, дето дядо Беро спираше и разпрягаше воловете. Присти­гаха въ туй време и други някои коли, и тъй дру­жината се увеличаваше. Мъжете се залавяха да кладатъ огънь, за да се поприпече малко пастърмица за първа закуска. Не липсваше, разбира се и кафето. Ние, дечурлигата, пъкъ, припкахме край бистрата река, хвърляхме на калъчъ плоски камъче та да сечемъ водата, замервахме некоя стърчи­ опашка, кацнала на камъче всредъ осветената от сутришното слънце река, или пъкъ гледахме как пъргаво си играятъ въ нея малките рибки, опитвайки се да заловимъ некой ракъ — спортъ, който често се последваше отъ внезапенъ плачъ, когато щипките на рака се впиваха въ пръстите ни. Следъ тая първа почивка, продължавахме по криволичещия все край реката пъть, който не веднажъ я пресичаше ту въ ляво, ту въ дясно. И кол­кото повече приближавахме къмъ Аи бунаръ (мече­ то кладенче), толкова повече панорамата въ доли­ната ставаше по-привлекателна, по-красива, особено при долитащите до насъ все по-ясно изъ вътрешностьта на гората весели песни на многобройните разнопъстрени птички.

Но ето ни вече на Аи бунаръ — най-любимата спирка по пътя за лъджите. Тукъ керванътъ се разполагаше за по-дълго време. Постилаха се върху росната тревата рогозки и килимчета; стъклата съ ракийца и вино се оставяха да изстиватъ въ студе­ния изворъ подъ стария ширококлонестъ орехъ и всички се разшетваха пакъ, кой сухи съчки да съ­бира, кой огънь пакъ да кладе. Най-сетне се постилаше месаля, изваждаха се сарми и кюфтета отъ сахани и сеферъ — тасларъ, начупваше се самуня и сядахме да ядемъ край приятно ромонящата до насъ река, отъ която лъхаше освежителна прохлада.

Обикновено на Аи бунаръ се застоявахме съ часове, любувайки се на чудно красивата девствена природа, що ни заобикаляше въ този тъй близъкъ до сърдцето на Старо-загорци кътъ, огрянъ сега отъ животворното слънце подъ ясно-синьото небе. Дойдеше ли време за тръгване, дядо Беро ставаше пръвъ, ние отново се намъквахме въ колата, воло­вете се запрягаха и хайде по-нататъкъ къмъ лъджи­те ! Донякъде и тукъ стариятъ пъть се простираше край реката, после слабо завиваше въ дясно, дока­то неусетно стигнехме до местото, отъ гдето съ истинско вълнение съзирахме кубетата на лъджите и лъдженските постройки. Наваляхме следъ туй, минавахме топлата вода, и още отъ тукъ ние, малките, съ растящо нетърпение часъ по-скоро да се хвърлимъ въ горещия хавузъ, почвахме да съ­бличаме горните си дрешки. Още малко и колата спираше. Всички наизкачахме отъ нея и се започ­ваше разтоварването. На бърза ръка се почистваше една отъ стаите въ старата разнебитена, дървена постройка, или въ тъй наричания джамлекенъ и се настанявахме за неколкодневно пребивание тукъ. Рогозки, черги и килимчета се постилаха, нареждаха се край стената възглавници, дюшеци и юргани се сгъваха въ единъ отъ ъглите, брашното и сандъ чето съ посудите се слагаха задъ вратата. Тогава, нарамили хавлии и пещимали, следъ някоя минута, се намирахме вече въ хавуза, не забравяйки и кратунките, съ които се учехме да плуваме. По-възра­стните правеха и разни мурафети: хвърляха се отъ чучура, а още по-големите — и отъ алафрангата, при общото възхищение на останалите. Не бе редкость къпещите се за джюмбюшъ да хвърлятъ въ водата съ дрехите някого отъ едва що пристигна­лите. Едно отъ големите удоволствия за насъ, мал­ките, бе да цапаме изъ хавуза, следъ като някой отъ по-възрастните се хвърляше да извади дебелия дървенъ токмакъ, що заприщваше водата. Докато си играехме тъй въ пълнящия се отново хавузъ, лястовичките току влизаха и излизаха презъ отворе­ните околовръстъ по кубето прозорци. Те преси­чаха като стрели косо нахлуващите презъ сжщите прозорци обилни слънчеви лъчи и смущаваха тех­ните спокойни отражения въ бистрата вода. Щомъ се изкъпехме, т. е., следъ като прекарвахме тъй въ горещата вода около 2 – 3 часа до премаляване, най-после излазяхме и се разполагахме на постла­ните по плочите наоколо дюшечета, покрити съ бели чаршафи, украсени околовръстъ съ дантела. Тукъ се пушеше, пиеше се ракия, разнасяха се шербети, ядеше се сладко и локумъ, сърбаше се кафе и се пееха песни, съ други думи, правеше се кефь.

Сегизъ-тогизъ малките се къпехме съ майките си и въ женската лъджа, стига само въ същото време да се не къпеха тамъ и ханъмки; инакъ — не веднажъ се случваше да играятъ пещималите или тасчетата, докато малките гяурчета не се изго­неха, въпреки протестите на майките имъ.

По онова време азъ ще да съмъ билъ на око­ло 6 — 7 години. А като на сънъ ми е, че година- две по-рано, кога сме ходили на лъджите и не сме намирали свободна стая, нощувахме въ самата лъд­жа. Въ такъвъ случай се постилаха рогозки и дю­шеци по плочите край дебелите каменни зидове и всички налягвахме да спимъ, бързо унесени отъ монотонното ромолене на топлата вода изъ широ­кия камененъ чучуръ, а дважъ повече отъ гъстата непрогледна пара, що пълнеше лъджата. За да не се изтърколимъ презъ нощьта и да паднемъ въ хавуза, ние малките бивахме превързвани къмъ майките си съ върви или учукури. Рано сутринта всички ставахме зашеметени, жените отиваха да се къпятъ въ женската лъджа, а мъжете се вмъкваха въ го­рещия хавузъ. Тукъ малките дечурлига биваха но­сени на ръце отъ бащите си.

Въ двата ъгла на мъжката лъджа имаше и оджаци за готвене и огревъ, ако времето се застудеше. На дебели халки, зазидани въ масивния зидъ отъ страни на оджака, не бе редкость да видишъ вързанъ и некой старо-загорски бюлбюлъ (магаре), чийто притежатель, излегналъ се край него, спокой­но хъркаше. При такива условия прекарвахме ние 10-15 дни на лъджите, дето всеки единъ день ни носе­ше неизменно едни и същи удоволствия и развле­чения; къпане и ядене, спане, слушане квакането на жабите и седене или разхождане край тъй обичната ни река, чиито вирове и завои познавахме на пръсти. Тукъ времето минаваше въ песни, шеги и приятни разговори, въ ловене на раци и на мренки, въ бране на пресенъ мокришъ за салата или вкусни печурки по околните ридове. Понякога дружно се предприемаха и по-дълги разходки, било до някое отъ близките села, за да си набавимъ същевремен­но яйца, пилета и масло, било по стръмните скло­нове на Икикардашъ (двата братя), покрити съ габъръ, липи, маждрянъ, лещакъ, шипки, малини, капини и всевъзможни още-горски дървета и шубраци, любувайки се на разните багри, що почватъ да добиватъ, въ началото на есента, техните разноформени листа. Дважъ повече се радвахме на разновидните и едно отъ друго по-красиви горски цветя, между които особено ни привличаха есенните бле­дорозови минзухари и подаващите се купчинки, между жълто-зеления шубръкъ, цикламени, отъ които свивахме росни, хубави китки, докато чурули- канията на горските птички приятно нарушаваха тайнствената около насъ тишина. Понякога и някой отъ веселата дружина запяваше познатата хайдушка песень:

 „Янка презъ гора вървеше,

Съ крушево листо свиреше

И на гората думаше :

Горо ле, горо зелена,

И ти, водицо студена . . .“

Следъ неколко часа скитане изъ гората, ние се прибирахме, напълнили джобове и пазви съ лешници.

Най-сетне времето, определено за лъджитЬ, изтичаше, и дядо Беро отново се явяваше със своята спретната кола, за да ни върне въ града.

 То се знае, на лъджите ходехме ние, кога за по-малко, кога за повече и презъ пролетта и презъ лятото, а понякога дори и презъ зимата, ако се улучеше времето меко, което не е рядкость въ тоя благословенъ край на нашето отечество. Всяко годишно време тукъ ни предлагаше своите хубости. Въ ранна пролеть по полянките и по ридовете, дето растителността едва що се про­буждаше, ние радостно събирахме тъй обичните ни цветя: кукурякъ, кокиче, синчецъ, пролетенъ минзухаръ съ сочни виолетови цветове, мораво-червеникавъ салепъ, жълти кремове и лютичета, разни дребни и едри теменужки, съсънки и най-вече люлякъ по сухите каменисти склонове, особено по Ташлъка. Наслаждавахме се и на божествено слад­ките песни на хилядите славеи по тия места.

Лете, поради силното затопляне на времето, животътъ на лъджалиите носеше по-скоро отпе­чатъка на приятна леность. И сега, разбира се, еже­дневното къпане, ядене и пиене си вървяха редов­но. Привечерь това временно общежитие се ободряваше и, ако се надуеше някоя гайда или засви­реше кавалъ, извиваха се и големи хора, докато мало и голямо станеше виръ вода. Пееха се и разни песни, пригласяни понякога отъ току-що по­ явилите се по онова време хармоники. Тия веселби ставаха, разбира се, само когато на лъджите нямаше турци.“

Този и още много интересни разкази ще намерите в новата книга. Съвсем скоро! А дотогава – съберете семейството, станете по-раничко някой свободен ден и отидете на баните. Ще ви се отворят душите и дробовете, ще ви се избистри съзнанието и ще бъдете готови за следващите натоварени дни!

Снежана Маринова

На връщане от Старозагорските бани, Аи бунар
Старозагорските минерални бани, 1912 г.

Старозагорските бани
Старозагорските бани
Старозагорските бани – общ изглед